Dishonored
Ревю

Dishonored

Въпреки все още сравнително крехката си възраст, играя игри откакто се помня. Да, факт е, че нито съм някакъв hardcore геймър, нито съм фокусиран върху една или няколко конкретни игри, нито пък някоя игра е успяла да задържи интереса ми за твърде много време. Бих описал себе си дори като онези обикновени casual играчи, които обичат да играят нещо на Easy/Medium трудност, само и само за да могат да се насладят на историята, сетинга, геймплея, дори и атмосферата ако щете, без да хабят излишни нерви затова колко труден е даден boss или колко пъти са умрели, за да стигнат до поредния checkpoint ала Dark Souls или I Wanna Be The Guy (това второто си е някаква първична форма на мазохизъм направо).

Ако трябва да конкретизирам още малко, тъй като в последствие ще стане въпрос за stealth игри, никога не съм бил и твърде добър играч в тактическо отношение и с ръка на сърцето си признавам, че ми се е налагало да гледам някое и друго walkthrough, за да видя какъв подход да избера, за да мина по-лесно някое ниво на Hitman: Blood Money, например. И въпреки това, в стелт игрите има някакъв чар, който винаги ме е привличал. Винаги я има тръпката и неизбежния въпрос: „Този сега вижда ли ме?“, онзи светкавичен момент, в който си на ръба на стола си, защото се чудиш дали си успял да се скриеш навреме. Hell, на мен даже ми се е случвало да започна да шепна на седящия до мен от страх, че ще се издам в играта. Стигнеш ли до този момент на тиха паника при всяка стъпка, то значи наистина си се потопил в случващото се на екрана. А това, честно казано, особено в последните години, твърде малко заглавия го постигат. Добрата новина за всички нас, геймърите, обаче, е че такива неошлайфани диаманти все още се намират. И Dishonored е един от тях.

Казаното досега звучи твърде теоретично и се обзалагам, че повечето от вас дори не си правят труда да изберат стелт подхода, просто защото всичко вече може да се играе на простата логика run’n’gun (или незабравимия момент, в който със съквартиранта ми играем кооперативния режим на Splinter Cell и аз надничам под вратата, за да видя къде са враговете и да измислим тактиката, а той просто рита вратата над мен и им влиза директно с калашника). В Dishonored обаче това не е така. А всъщност и наистина да изберете агресивният подход на преодоляване на противниците и нивата, пак няма да загубите, защото хората от Arkane са се погрижили и за това. Но стига сме си говорили празни приказки, нека видим кое и как по-точно работи в играта и защо й се получава толкова добре:

Сюжет

Без много предварителни индикации, играта директно ни хвърля в центъра на събитията, където императрицата на града Дънуол е убита и ние сме обвинени за нейната смърт (а се предполага, че ние сме охраната й). На всичкото отгоре и престолонаследничката, дъщеря й, е отвлечена и вече възцарилия се хаос покрай чумата, нападнала града, се засилва до немислими стойности. В такава една атмосфера се събуждаме в затвора, където ден преди екзекуцията си получаваме вариант за свобода от някаква хайка революционери. Този лъч надежда ни дава стимула и инерцията да вършеем наред сред редиците на предателите и през серия предизвикателства да се справим с тях един по един, за да спасим малката императрица. В последствие стигаме и до драматичния обрат, в който биваме предадени и от тези, за които сме работили и в крайна сметка сме спасени по чудо заради един от тях, който е развил някаква форма на възхищение и симпатия към нас. Съответно, изпълнени с чувство за отмъщение и справедливост, заедно с целия си наличен арсенал от оръжия и суперсили (а, да, пропуснах, по време на играта се срещаме с доста интересни персонажи като единият от тях ни посещава в сънищата/кошмарите, за да ни помогне да станем буквално overpowered) започваме бавно и славно да си връщаме на всички онези, които искат да вземат контрола върху града, и в крайна сметка да издигнем града до старата си слава и да поставим младата престолонаследничка там, където й е заложено по рождение.

Ето точно тук ще ви захвърли играта в момента, в който вече осъзнавате какво се случва и какво се иска от вас. Мисля, че развитието на сюжета нататък е очевидно, като само от вас зависи дали тези долу ще се запознаят отблизо с пистолета и меча, или ще бъдат пощадени и подминати тихомълком.

Е добре де, така представен, сюжетът не е нищо кой знае колко специално и го няма ефекта „уау“, който повечето са очаквали при такова представяне на играта. Въпреки това със сигурност го има това потапяне в играта, мотивите на всеки от героите са believeable и доста от тях успяват да събудят и симпатиите на играча. Освен това полускриптираният сюжет дава правото на собствен избор за това как ще се развие част от историята и дори краят на играта зависи не само от избора на играча, но и стила му на преодоляване на различните ситуации и интеракция с героите по време на целия playthrough. Това нито е нещо революционно, нито нещо невиждано досега, но е готина хрумка за разчупване на праволинейния скриптиран сюжет тип Call of Duty и въплътяване на RPG елементи под някаква форма, макар и сравнително слабо засегната.

Геймплей

Каквото и да си говорим, неоспоримият аспект, в който Dishonored блести, са гемплейните механики. Неслучайно описвана като екшън с ролеви елементи, играта предлага голям арсенал от оръжия и джаджи, с които да се справяте с противниците си (и отново, ако желаете high chaos стила на игра), както и суперсили, които всъщност са ключовата подробност за успеха на заглавието. Точно в знака на Outsider-а, с когото ще се запознаете по неволя в играта, но който ще ви представи на разположение какви ли не комбинации и възможности, се крие разковничето към вникването в истинския стелт елемент на играта. Да, вярно е, че има и по-хардкор играчи, които не биха се възползвали от силите въобще и все пак биха минали играта на low chaos, или т.е. без да пречат кой знае колко на работата на стражите и дори без да се налага да елиминират главните противници. И да, напълно възможно е, но лично за мен е донякъде неоправдано. Неоправдано от гледна точка на това, че суперсилите са половината от удоволствието, което доставя изиграването на нивата и са причината тя да е толкова разчупена и нелинейна.

 

Дали ще го повалите с меча, дали ще го задушите и изпратите в безсъзнание, дали ще го преджобите и ще се телепортирате някъде извън полезрението му или просто ще използвате уменията си на проникване и ще останете незабележими без да го докосвате, решението е изцяло ваше. Точно това е и красотата на играта – дори най-обикновената ситуация е обект на креативността и тактичността на играча.

Въпреки че някои от способностите са по-скоро high chaos – ориентирани, могат лесно да свършат работа и за по-тактичен и незабележим подход. Освен това, както казах, възможностите за комбиниране на силите са стотици и лично аз съм гледал хора, които правят нереални неща, за да се справят с дадена ситуация. Имплементираните ролеви елементи позволяват на играча сам да определи от кои сили би имал нужда и кои си заслужават да бъдат подобрени, за да могат да се измислят още повече начини за продължаване напред. Идеята с разхвърлянето на руните или по-точно нещата, с които можеш да развиваш или подобряваш умения също води до много по-детайлно изследване на всички зони на конкретното ниво и съответно изключително много разнообразни, трудни и забавни ситуации. Концепцията на допълнителните бонуси, наречени bone charms, пък позволяват допълнителното усъвършенстване на стила на игра и нерядко ще изпадате в ситуации, в които този малък бонус, който получавате от тях, ще ви бъде от огромна полза (например искате да заобиколите някой под формата на плъх, но наличната ви мана не ви го позволява, докато не вземете bone charm-а, който увеличава маната ви с 20%, а това въобще не е малко).

Ако пък, както споменах вече, предпочитате агресивния стил на игра, Dishonored определено няма да ви разочарова. Другият стимул за детайлно изследване на земята е не само намирането на храна (част от която може да е отровна и да ви бъде в минус – също типичен RPG елемент), но и на монети, златни кюлчета и т.н., които в последствие да ви позволят да си купувате амуниции и ъпгрейди за оръжията. Аз лично си харчех всичките пари за подобрения по арбалета и sleep dart-овете, защото стелт подхода ми от време на време изискваше и тяхното използване. Със същия успех обаче може да си направите брутален пистолет или експлозивни дартове, с които лесно да се справяте с противниците си без дори и да се налага да спирате времето, например.

Който и подход да изберете, не трябва да забравяме и факта, че околната среда също е ваш приятел и можете да я използвате в много ситуации, за да скриете тяло, например, или да заблудите някой от пазачите. Варианти за това отново има достатъчно, като всичко опира до преценката на играещия. Имайте в предвид, обаче, че колкото е дружелюбна средата към вас, толкова може да бъде и ваш враг, което засилва още повече това чувство на враждебност и контраста при лъчовете светлина, които ще видите в лицето на някой персонаж или някаква промяна в заобикалящия ви свят.

А бе с две думи, Arkane са се погрижили да предоставят достатъчно механики, които играчите да използват, и достатъчно алтернативни пътища към целта, от които да могат да избират, и всичко оттам нататък е оставено на въображението на геймърите. А има ли геймър, който да не обича ако не да има свободата да прави каквото си иска (все пак не говорим за чистокръвно RPG), то поне да се възползва от предоставените му неща както той желае?

 

Графика

На такива гледки ще се наситите ако изберете агресивния стил на игра. Но пък като говорим за графика, това е стила на „Обезчестения“: кърваво и брутално, но графично изпипано и до най-малкото изкривяване на стражеския нос.

В чисто визуално отношение Dishonored не блести с изключително реалистична графика тип Crysis, но това не е и целта. Напротив, Arkane са създали един полурисуван стил, който умело да се слее с концепцията на играта. Може би 95% от атмосферата на Дънуол се състои точно в брилянтните концептуални артове и творчеството на дизайнерите. Смеската между Лондон и Единбург, вдъхновила чумавия град, е допринесла за създаването на едно изключително красиво и контрастно място, където изпълнените с болнави, зомбирани и уморени от чумата хора улици, сеещите смут, омраза и зараза криви улички и сган от плъхове се преплитат с богаташките палати, лукса, пищността и маскените балове, на които узурпаторите се наслаждават. За игра, излязла през вече далечната 2012 година, детайлите са изключително красиви дори и на минимални настройки, което говори достатъчно за таланта на екипа зад тях.

Самите персонажи се отличават точно с това, че не са реалистични, а по-скоро някакви гротескни образи, чиито лицеви анимации залагат основно на по-карикатурен и комичен вид, което пък лично за мен ги прави още по-харизматични. Въпреки че със сигурност по-набитото око ще забележи някои проблеми с текстурите и различни бъгове, неизбежни за която и да е игра, техническите неизправности са достатъчно добре скрити зад маската на Корво, за да не ви направят особено впечатление.

Звук

Другият по-скоро технически аспект на играта, който е майсторски изграден, е озвучението. От главните диалози на играта и чудесния дублаж, до мрънканията и мърморенията на всеки случаен минувач, от животинските звуци, които ще чувате не само от различните създания в играта, но и от заразените, до страхотните песнички и кежуъл подсвиркванията на нищо неподозиращите стражи, върху който всеки момент се каниш да се нахвърлиш, играта предлага по малко за всеки.

„Златната котка“ или една от любимите ми мисии в играта. Тук спокойно може да си почивате и да планирате следващия си ход, докато слушате приятния разговор на бъдещите ви жертви.

На моменти всичката тази дандания около вас е чудесен случай да се отпуснете и да останете скрити сред враговете си, а в следващия миг смразяващата тишина ви кара дълго да планирате всяка своя крачка и да се вслушвате във всяка своя следваща стъпка, което няма как да бъде постигнато без точно, отмерено и безкомпромисно озвучаване. Не сте фен на стелт подхода? Няма проблеми, Dishonored ще се погрижи и за това. В най-напечените и напрегнати схватки ще бъдете съпроводени от подходящ и вдигащ адреналина музикален фон, който да е в унисон с това, което причинявате на враговете си. Между другото, забелязахте ли, че главният герой никога не говори? Това е очевиден трик, с който Arkane са искали да постигнат още по-дълбоко и реалистично потапяне в атмосферата на умиращия Дънуол и мисля, че са взели правилното решение. Със забавна игра на думи в песничките и с редица аудиокниги, с които да запълвате времето си докато тършувате из стаята, играта със сигурност дълго ще ви сеща за The Drunken Whaler.

Оценка

За Dishonored мога да пиша още много. Но реалността е, че не искам. И то не защото ще повторя още N пъти това, което вече съм казал, а защото се опасявам, че ще навляза в подробности, които могат да развалят впечатлението ви от играта. А точно с творението на Arkane това със сигурност не искам да ви се случва. Мога да кажа само едно – допреди да се доближа до тази игра бях играл стелт игри, но твърде рядко и твърде бързо ми омръзваха. След досега си с Корво и компания, жанрът спечели един огромен фен, който вече гледа с други очи на подхода си при минаване на мисиите например на Hitman, Deus Ex, Splinter Cell и т.н. Dishonored, поне за мен (а предполагам и за още много други хора), успя да вдъхне нов живот на един позабравен стил на игра, заместен от скриптирани и праволинейни военни шутъри, и да припомни на феновете, че все още могат да се правят напълно нови и непознати досега на аудиторията, но гениални AAA заглавия.

 

9.6 / 10

Няма коментари

Напиши коментар